Нов роман от Лусинда Райли
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ПОД МАСЛИНОВИТЕ ДЪРВЕТА
от Лусинда Райли
Обем: 464 стр.
Цена: 19,95 лева
ISBN: 978–954–26–2251-2
Превод: Снежана Милева
Очаквайте следващата вълнуваща история от Лусинда Райли на 16 май.
За книгата
Според едно вярване, който отседне във вила „ Пандора “, ще се влюби…
Преди двайсет и четири години младата Хелена прекарва едно вълшебно лято в Кипър. Под сянката на маслиновите дървета тя среща първата си обич.
Сега Хелена се завръща в наследената от кръстника ѝ вила „ Пандора “, с цел да прекара лятната почивка със фамилията си. Но тя знае, че зад идиличната хубост на острова са останали скрити секрети от предишното ѝ, които до този миг е пазила грижливо от брачна половинка си Уилям и сина си Алекс. На сложната възраст от тринайсет години Алекс е разкъсван от порива да закриля майка си и обезвереното предпочитание да разбере повече за биологичния си татко.
Крехкото равновесие в фамилията е нарушено, когато Хелена среща остарялата си обич. Миналото и сегашното се сблъскват, с цел да трансформират радикално живота и ориста на жителите на „ Пандора “.
Интервю с Лусинда Райли
Лусинда Райли е родена през 1965 година в Ирландия. Започва кариерата си като актриса и разгласява първата си книга, когато е на двайсет и четири години. Днес романите й са преведени на трийсет и седем езика и не престават да вълнуват читателите по целия свят.
Сега „ Хермес “ показва „ Под маслиновите дървета “.
Книгата е написана през 2006 година, а е оповестена за пръв път през 2016 година Защо лиши толкоз време романът да стигне до читателите? Големи промени ли е понесла историята през тези години?
Първоначално написах тази история за себе си след една фамилна почивка в Кипър. Беше по-скоро метод да държа мозъка си във форма сред храненията на децата, които още бяха дребни, и неспирните повторения на анимационни филмчета. Оставих ръкописа настрани, децата ми пораснаха, в това време написах други книги… И преди няколко години, до момента в който разчиствах бюрото си, го открих. Бях го озаглавила „ Тайната на Хелена “ и беше вълнуващо да го прочета и да си спомня времето, когато децата бяха дребни. Въпреки че героите в „ Под маслиновите дървета “ са същите, трансформирах доста сюжета към края. С помощта на ретроспекция съумях да пренеса фамилията в наши дни.
Доколко героите са основани на вашето лично семейство?
Когато в началото написах романа, петте ни деца бяха на възраст, близка до децата в историята. Също по този начин през онази почивка другари бяха отседнали при нас. Въпреки че сюжетът и героите, несъмнено, са измислени, това е най-близкото, до което съм стигала, да опиша личния си опит като майка, мащеха, брачна половинка и танцьорка.
Защо избрахте Кипър и бяха ли ви нужни спомагателни изследвания?
„ Пандора “ – красивата къща, където се развива по-голямата част от действието в романа – е основана на остарялата вила до Катикас, където бяхме отседнали със фамилията ми преди 10 години. Винаги съм черпила ентусиазъм от старите къщи, а тази вила беше заобиколена от маслинови горички, които просто чакаха да бъдат разказани.
Една от най-забавните и проницателни сюжетни линии е разказът на Алекс. Трудно ли беше да влезете в главата на 13-годишно момче?
Изобщо не беше мъчно. Просто трябваше да чувам личния ми 13-годишен наследник. Всъщност ужасно ми хареса да попълням дневника на Алекс. Беше толкоз освежаващо да пиша с изцяло друг глас – Алекс обича играта на думи, също така има отлично възприятие за комизъм и подигравка. Като се има поради, че нормално пиша много по-драматични истории без доста място за смешни моменти, се любувах на опцията да подходя с леко сърце към романа. Написването на „ Под маслиновите дървета “ несъмнено разшири уменията ми и, уповавам се, ме направи по-добра писателка.
Когато се върнах към ръкописа, осъзнах, че въпреки и децата ми да са пораснали с 10 години, това е дневник на тяхното детство, капсулиран във времето. Благословена съм да имам мощна връзка с децата ми, тъй че много елементарно съумях да се слага на мястото на Алекс.
В книгата си разглеждате разнообразни видове любовни взаимоотношения. Това ли беше главната цел?
Това не беше нещо, към което се стремях умишлено. Просто се случи естествено, до момента в който пишех. При тази книга се вглеждах в обичаните ми хора за ентусиазъм доста повече в сравнение с при всеки различен разказ, който съм писала. В живота ни има толкоз разнообразни типове обич, които ни допират всеки ден – към децата, колегата, родителите, приятелите… Всяка от тях е специфична и значима сама по себе си.
„ Под маслиновите дървета “ се разграничава от другите ви книги, тъй като действието главно се развива в наши дни. Предизвикателство ли беше да напишете сходен разказ и уверена ли сте, че читателите ви ще го харесат толкоз, колкото и предходните?
Така е, този разказ се разграничава от останалите, в него няма „ помитаща “ историческа нишка, нито връщане обратно във времето със стотина години, какъвто е към този момент познатият ми жанр. Трябва да си призная, че бях много нервна за реакцията на читателите ми към „ Под маслиновите дървета “. И въпреки всичко считам, че за един романист е значимо от време на време да сменя посоката, с цел да не стане досаден. Дори и с риск да изгуби някой и различен четец. За благополучие, до този миг читателите ми ме поддържат, разбирайки, че това е друга книга за мен, и я четат, без да я съпоставят с останалите.
Главната героиня Хелена изпитва дълбока пристрастеност към балета. А вие?
Като бях дребна, желаех да бъда идната прима балерина в Кралския балет. Тренирах интензивно от 3 до 16-годишна и съм осведомена с живота на танцьорите. Всекидневно върша същите извършения като Хелена. Може би тъй като дълго време по през целия ден бях с някой крайник във въздуха или правейки пируети, в този момент ми е доста мъчно да заставам на едно място. При писането най-хубавите хрумвания ми хрумват, до момента в който се движа или когато се разтеглям в някоя изключително странна позиция.
Когато идва в Кипър, Хелена се сблъсква с фантом от предишното – първата ѝ обич. Това обаче разклаща връзките със брачна половинка ѝ. Как смятате, това постоянно срещан феномен ли е?
Много! Първата обич може да бъде в действителност рискова. Във въображението ни въпросният човек може безусловно да одобри облика на Адонис, тъй като забравяме миналите години, а и неприятните му привички. Хелена зърва в далечината сина на първия си обичан и има вяра, че това е Алексис поради приликата им. Това разсънва у нея надълбоко заровени усеща.
Не мисля, че човек в действителност не помни първата си обич, даже и когато действителността не дава отговор на визията, която си е построил в съзнанието през годините. Аз несъмнено не съм!
Откъс
Къщата се демонстрира, до момента в който заобикалям подлите дупки по пътя – имаше ги и преди 10 години, само че в този момент са още по-големи. След малко спирам колата и се вглеждам в „ Пандора “. Всъщност не е толкоз хубава, мисля си, въобще не е като лъскавите фотоси на ваканционни къщи, с които са цялостни уеб страниците за богаташки парцели. По-скоро, най-малко изотзад, наподобява солидна, практична, надали не строга – какъвто постоянно съм си представял, че е бил предходният ѝ жител. Изградена от ярък камък и квадратна като къщичките, които като момче строях от конструктора „ Лего “, тя се издига измежду сухата варовита земя, която, докъдето стига погледът, е покрита с нежния цвят на едвам покарали лози. Опитвам се да наложа гледката върху виртуалната фотография в мозъка ми – направена и оставена за предпазване преди 10 лета – и стигам до извода, че паметта ми не ме е лъгала.
След като паркирам колата, заобикалям здравите стени и излизам пред къщата, а от там – на терасата; точно тя отличава „ Пандора “ от елементарното, придавайки ѝ самобитна величественост. Прекосявам я и потеглям към балюстрадата, издигната тъкмо там, където теренът стартира гладко да се спуска, разкривайки пейзаж, затрупан с още лозя, пръснати на места варосани къщи и групички маслинови дървета. В далечината искряща линия аквамарин разделя земята от небето.
Виждам слънцето да преподава майсторски клас, до момента в който залязва – жълтите лъчи проникват в синьото, трансформирайки го в умбра. Което е много забавно, защото постоянно съм мислел, че жълто и синьо вършат зелено. Поглеждам надясно, към градината под терасата. Лехите с красиви цветя, които майка ми с толкоз усърдие бе засадила преди 10 години, не са били поддържани и лишени от грижи и вода, са станали част от сухата земя, изместени от грозни бурени с щръкнали шипове – от незнаен жанр.
В средата на градината обаче стои маслиновото дърво и единият завършек на хамака, в който майка ми обичаше да лежи, към момента е вързан за него, а конците наподобяват на остарели, оръфани спагети. „ Старото “ – по този начин го бях кръстил тогава, тъй като от разнообразни възрастни бях чул, че в действителност е такова. Напук на това, до момента в който всичко към него е мъртво и се разпада, то като че ли е израснало на височина и величие – може би крадейки от виталната мощ на своите изнемогващи ботанически съседи, твърдо решено да оцелее още един век.
Наистина е красиво – като знак на успеха над компликациите, гордо заявяващо битката си с всеки милиметър от чворестия си дънер.
Сега се запитвам за какво хората ненавиждат картата на своя живот, която се разкрива върху личното им тяло, до момента в който едно такова дърво – или пък избеляла картина или от дълго време необитавана постройка – се радва на прослава поради старостта си.
Докато мисля за това, се обръщам към къщата и с облекчение виждам, че най-малко външно „ Пандора “ наподобява незасегната от неналичието на грижи през последните години. Пред основния вход изваждам стоманения ключ от джоба си и разтварям. Тръгвам из мрачните стаи, затворени за светлината от кепенците, и съзнавам, че съм прочувствено скован – и може би по този начин е по-добре. Не дръзвам да усещам, тъй като това място може би повече от всяко друго пази нейната същност…
Половин час по-късно съм отворил кепенците на долния етаж и съм отвил мебелите в гостната. Застанал посред мъгливост от прашинки, искрящи на светлината на залязващото слънце, си припомням по какъв начин, когато за първи път бях тук, си помислих какъв брой остаряло ми наподобява всичко. И до момента в който виждам провисналите кресла и овехтялото канапе, се запитвам дали също като маслиновото дърво след избран миг остарялото си остава просто остаряло и на външен тип стопира да се състарява – както се костват на дребното дете побелелите му баба и дядо.
Разбира се, има едно нещо в тази стая, което се е трансформирало до неразбираемост – аз. Ние, човешките същества, приключваме по-голямата част от своята физическа и психическа еволюция през първите си години на тази земя – до момента в който мигнеш, от бебе си станал изцяло развъртян човек. Оттам нататък, най-малко външно, до края на живота си ние изглеждаме почти по еднакъв метод – просто тогавашното ни младолико „ аз “ последователно се отпуска и става все по-малко привлекателно под зловредното влияние на гените и гравитацията.
Колкото до прочувствената и интелектуалната страна на нещата… е, желае ми се да имам вяра, че възрастта дава някои преимущества, които компенсират бавния крах на телесната ни обвивка. И в този момент, когато още веднъж съм тук, ясно виждам, че това е по този начин. Докато ходя назад към антрето, споменът за Алекс, който бях в миналото, ме кара да се засмея. И да се усещам неудобно от това тринайсетгодишно мое „ аз “ – погълнато от себе си и доста досадно.
Отварям вратата на „ долапа “ – както обичах да назовавам стаята, която обитавах през това дълго и горещо лято преди 10 години. Посягам да светна и съзнавам, че не съм подценявал дребните ѝ размери – в действителност стаята сякаш се е смалила още повече. Влизам с целия си 185-сантиметров растеж и се чудя дали, в случай че затворя вратата и легна, ще би трябвало да провися краката си през прозорчето, все едно съм Алиса в Страната на чудесата.
Поглеждам към лавиците от двете страни на този клаустрофобичен проход и виждам, че книгите, които толкоз усърдно подреждах по азбучен ред, са към момента там. Инстинктивно вземам една – „ Награди и феи “ от Ръдиард Киплинг, и препрочитам, с цел да намеря известната поема в нея. Докато чета стиховете на „ Ако “ – мъдрите думи на татко до неговия наследник, ми се доплаква за юношата, който бях тогава, обезверено копнеещ да откри татко. А когато го откри, да осъзнае, че към този момент има подобен.
Когато връщам Ръдиард на мястото му, виждам до него брошура с твърда корица. Това е дневникът, който майка ми ми подари за Коледа няколко месеца преди първото ми идване в „ Пандора “. Всеки ден в продължение на седем месеца пишех в него прилежно, а като се знам какъв бях тогава – и бомбастично. Като всички на тази възраст имах вяра, че концепциите и възприятията ми са неповторими и революционни – че различен преди мен не бе мислил по този начин.
Поклащам тъжно глава и като дъртак тъгувам при загатна за наивността си. Не бях взел със себе си дневника, когато се прибрахме в Англия след това дълго лято в „ Пандора “. И не щеш ли 10 години по-късно още веднъж го държа във към този момент порасналите си ръце. Мемоарите от последните няколко месеца на живота ми като дете, преди да бъда заставен да порасна.
Вземам дневника и излизам от стаята, с цел да се кача горе. Докато вървя из тъмния задушен кулоар, без още да съм решил в коя стая да се установя по време на престоя си тук, поемам дъх надълбоко и потеглям към нейната стая. Събрал цялата си храброст, разтварям вратата. Сигурно си фантазирам – няма по какъв начин да не е по този начин, въпреки всичко са минали 10 години – само че съм уверен, че дочувам аромата на парфюма, който тя носеше някога…
Бързо затварям вратата, към момента некадърен да се изправя пред спомените, които като от кутията на Пандора са подготвени да ме връхлетят от всяка стая, и се отдръпвам на долния етаж. Навън е непроницаем мрак. Поглеждам си часовника, прибавям два часа разлика и съзнавам, че тук към този момент е съвсем девет – а празният ми корем ръмжи от апетит.
Разтоварвам колата и прибирам покупките от селското магазинче в кухненския килер, след това вземам малко самун, сирене и една доста топла бира и излизам на терасата. Седя, заобиколен от тишина, чиято непорочност единствено понякога прекъсва по някоя сънлива цикада, и се запитвам дали бе добра концепция да дойде два дни преди другите. Все отново самовглъбеността ми е компетентност – дотолкоз, че неотдавна някой ми предложи да се занимавам с това професионално. Е, най-малко тази мисъл ме кара да се засмея.
За да се разсея, разтварям дневника си на първа страница, където написа:
Скъпи Алекс, честита Коледа! Постарай се да водиш този дневник постоянно. Сигурно ще ти е забавно да го прочетеш, когато пораснеш.
С доста любов,
мама
– Е, мамо, да се надяваме, че си права – ухилвам се тъжно, до момента в който препрочитам страниците със самомнителна прозаичност и стигам до началото на юли. И на мъждивата светлина на крушката, увиснала над главата ми от тавана на перголата, стартирам да чета.
п редставя
ПОД МАСЛИНОВИТЕ ДЪРВЕТА
от Лусинда Райли
Обем: 464 стр.
Цена: 19,95 лева
ISBN: 978–954–26–2251-2
Превод: Снежана Милева
Очаквайте следващата вълнуваща история от Лусинда Райли на 16 май.
За книгата
Според едно вярване, който отседне във вила „ Пандора “, ще се влюби…
Преди двайсет и четири години младата Хелена прекарва едно вълшебно лято в Кипър. Под сянката на маслиновите дървета тя среща първата си обич.
Сега Хелена се завръща в наследената от кръстника ѝ вила „ Пандора “, с цел да прекара лятната почивка със фамилията си. Но тя знае, че зад идиличната хубост на острова са останали скрити секрети от предишното ѝ, които до този миг е пазила грижливо от брачна половинка си Уилям и сина си Алекс. На сложната възраст от тринайсет години Алекс е разкъсван от порива да закриля майка си и обезвереното предпочитание да разбере повече за биологичния си татко.
Крехкото равновесие в фамилията е нарушено, когато Хелена среща остарялата си обич. Миналото и сегашното се сблъскват, с цел да трансформират радикално живота и ориста на жителите на „ Пандора “.
Интервю с Лусинда Райли
Лусинда Райли е родена през 1965 година в Ирландия. Започва кариерата си като актриса и разгласява първата си книга, когато е на двайсет и четири години. Днес романите й са преведени на трийсет и седем езика и не престават да вълнуват читателите по целия свят.
Сега „ Хермес “ показва „ Под маслиновите дървета “.
Книгата е написана през 2006 година, а е оповестена за пръв път през 2016 година Защо лиши толкоз време романът да стигне до читателите? Големи промени ли е понесла историята през тези години?
Първоначално написах тази история за себе си след една фамилна почивка в Кипър. Беше по-скоро метод да държа мозъка си във форма сред храненията на децата, които още бяха дребни, и неспирните повторения на анимационни филмчета. Оставих ръкописа настрани, децата ми пораснаха, в това време написах други книги… И преди няколко години, до момента в който разчиствах бюрото си, го открих. Бях го озаглавила „ Тайната на Хелена “ и беше вълнуващо да го прочета и да си спомня времето, когато децата бяха дребни. Въпреки че героите в „ Под маслиновите дървета “ са същите, трансформирах доста сюжета към края. С помощта на ретроспекция съумях да пренеса фамилията в наши дни.
Доколко героите са основани на вашето лично семейство?
Когато в началото написах романа, петте ни деца бяха на възраст, близка до децата в историята. Също по този начин през онази почивка другари бяха отседнали при нас. Въпреки че сюжетът и героите, несъмнено, са измислени, това е най-близкото, до което съм стигала, да опиша личния си опит като майка, мащеха, брачна половинка и танцьорка.
Защо избрахте Кипър и бяха ли ви нужни спомагателни изследвания?
„ Пандора “ – красивата къща, където се развива по-голямата част от действието в романа – е основана на остарялата вила до Катикас, където бяхме отседнали със фамилията ми преди 10 години. Винаги съм черпила ентусиазъм от старите къщи, а тази вила беше заобиколена от маслинови горички, които просто чакаха да бъдат разказани.
Една от най-забавните и проницателни сюжетни линии е разказът на Алекс. Трудно ли беше да влезете в главата на 13-годишно момче?
Изобщо не беше мъчно. Просто трябваше да чувам личния ми 13-годишен наследник. Всъщност ужасно ми хареса да попълням дневника на Алекс. Беше толкоз освежаващо да пиша с изцяло друг глас – Алекс обича играта на думи, също така има отлично възприятие за комизъм и подигравка. Като се има поради, че нормално пиша много по-драматични истории без доста място за смешни моменти, се любувах на опцията да подходя с леко сърце към романа. Написването на „ Под маслиновите дървета “ несъмнено разшири уменията ми и, уповавам се, ме направи по-добра писателка.
Когато се върнах към ръкописа, осъзнах, че въпреки и децата ми да са пораснали с 10 години, това е дневник на тяхното детство, капсулиран във времето. Благословена съм да имам мощна връзка с децата ми, тъй че много елементарно съумях да се слага на мястото на Алекс.
В книгата си разглеждате разнообразни видове любовни взаимоотношения. Това ли беше главната цел?
Това не беше нещо, към което се стремях умишлено. Просто се случи естествено, до момента в който пишех. При тази книга се вглеждах в обичаните ми хора за ентусиазъм доста повече в сравнение с при всеки различен разказ, който съм писала. В живота ни има толкоз разнообразни типове обич, които ни допират всеки ден – към децата, колегата, родителите, приятелите… Всяка от тях е специфична и значима сама по себе си.
„ Под маслиновите дървета “ се разграничава от другите ви книги, тъй като действието главно се развива в наши дни. Предизвикателство ли беше да напишете сходен разказ и уверена ли сте, че читателите ви ще го харесат толкоз, колкото и предходните?
Така е, този разказ се разграничава от останалите, в него няма „ помитаща “ историческа нишка, нито връщане обратно във времето със стотина години, какъвто е към този момент познатият ми жанр. Трябва да си призная, че бях много нервна за реакцията на читателите ми към „ Под маслиновите дървета “. И въпреки всичко считам, че за един романист е значимо от време на време да сменя посоката, с цел да не стане досаден. Дори и с риск да изгуби някой и различен четец. За благополучие, до този миг читателите ми ме поддържат, разбирайки, че това е друга книга за мен, и я четат, без да я съпоставят с останалите.
Главната героиня Хелена изпитва дълбока пристрастеност към балета. А вие?
Като бях дребна, желаех да бъда идната прима балерина в Кралския балет. Тренирах интензивно от 3 до 16-годишна и съм осведомена с живота на танцьорите. Всекидневно върша същите извършения като Хелена. Може би тъй като дълго време по през целия ден бях с някой крайник във въздуха или правейки пируети, в този момент ми е доста мъчно да заставам на едно място. При писането най-хубавите хрумвания ми хрумват, до момента в който се движа или когато се разтеглям в някоя изключително странна позиция.
Когато идва в Кипър, Хелена се сблъсква с фантом от предишното – първата ѝ обич. Това обаче разклаща връзките със брачна половинка ѝ. Как смятате, това постоянно срещан феномен ли е?
Много! Първата обич може да бъде в действителност рискова. Във въображението ни въпросният човек може безусловно да одобри облика на Адонис, тъй като забравяме миналите години, а и неприятните му привички. Хелена зърва в далечината сина на първия си обичан и има вяра, че това е Алексис поради приликата им. Това разсънва у нея надълбоко заровени усеща.
Не мисля, че човек в действителност не помни първата си обич, даже и когато действителността не дава отговор на визията, която си е построил в съзнанието през годините. Аз несъмнено не съм!
Откъс
Къщата се демонстрира, до момента в който заобикалям подлите дупки по пътя – имаше ги и преди 10 години, само че в този момент са още по-големи. След малко спирам колата и се вглеждам в „ Пандора “. Всъщност не е толкоз хубава, мисля си, въобще не е като лъскавите фотоси на ваканционни къщи, с които са цялостни уеб страниците за богаташки парцели. По-скоро, най-малко изотзад, наподобява солидна, практична, надали не строга – какъвто постоянно съм си представял, че е бил предходният ѝ жител. Изградена от ярък камък и квадратна като къщичките, които като момче строях от конструктора „ Лего “, тя се издига измежду сухата варовита земя, която, докъдето стига погледът, е покрита с нежния цвят на едвам покарали лози. Опитвам се да наложа гледката върху виртуалната фотография в мозъка ми – направена и оставена за предпазване преди 10 лета – и стигам до извода, че паметта ми не ме е лъгала.
След като паркирам колата, заобикалям здравите стени и излизам пред къщата, а от там – на терасата; точно тя отличава „ Пандора “ от елементарното, придавайки ѝ самобитна величественост. Прекосявам я и потеглям към балюстрадата, издигната тъкмо там, където теренът стартира гладко да се спуска, разкривайки пейзаж, затрупан с още лозя, пръснати на места варосани къщи и групички маслинови дървета. В далечината искряща линия аквамарин разделя земята от небето.
Виждам слънцето да преподава майсторски клас, до момента в който залязва – жълтите лъчи проникват в синьото, трансформирайки го в умбра. Което е много забавно, защото постоянно съм мислел, че жълто и синьо вършат зелено. Поглеждам надясно, към градината под терасата. Лехите с красиви цветя, които майка ми с толкоз усърдие бе засадила преди 10 години, не са били поддържани и лишени от грижи и вода, са станали част от сухата земя, изместени от грозни бурени с щръкнали шипове – от незнаен жанр.
В средата на градината обаче стои маслиновото дърво и единият завършек на хамака, в който майка ми обичаше да лежи, към момента е вързан за него, а конците наподобяват на остарели, оръфани спагети. „ Старото “ – по този начин го бях кръстил тогава, тъй като от разнообразни възрастни бях чул, че в действителност е такова. Напук на това, до момента в който всичко към него е мъртво и се разпада, то като че ли е израснало на височина и величие – може би крадейки от виталната мощ на своите изнемогващи ботанически съседи, твърдо решено да оцелее още един век.
Наистина е красиво – като знак на успеха над компликациите, гордо заявяващо битката си с всеки милиметър от чворестия си дънер.
Сега се запитвам за какво хората ненавиждат картата на своя живот, която се разкрива върху личното им тяло, до момента в който едно такова дърво – или пък избеляла картина или от дълго време необитавана постройка – се радва на прослава поради старостта си.
Докато мисля за това, се обръщам към къщата и с облекчение виждам, че най-малко външно „ Пандора “ наподобява незасегната от неналичието на грижи през последните години. Пред основния вход изваждам стоманения ключ от джоба си и разтварям. Тръгвам из мрачните стаи, затворени за светлината от кепенците, и съзнавам, че съм прочувствено скован – и може би по този начин е по-добре. Не дръзвам да усещам, тъй като това място може би повече от всяко друго пази нейната същност…
Половин час по-късно съм отворил кепенците на долния етаж и съм отвил мебелите в гостната. Застанал посред мъгливост от прашинки, искрящи на светлината на залязващото слънце, си припомням по какъв начин, когато за първи път бях тук, си помислих какъв брой остаряло ми наподобява всичко. И до момента в който виждам провисналите кресла и овехтялото канапе, се запитвам дали също като маслиновото дърво след избран миг остарялото си остава просто остаряло и на външен тип стопира да се състарява – както се костват на дребното дете побелелите му баба и дядо.
Разбира се, има едно нещо в тази стая, което се е трансформирало до неразбираемост – аз. Ние, човешките същества, приключваме по-голямата част от своята физическа и психическа еволюция през първите си години на тази земя – до момента в който мигнеш, от бебе си станал изцяло развъртян човек. Оттам нататък, най-малко външно, до края на живота си ние изглеждаме почти по еднакъв метод – просто тогавашното ни младолико „ аз “ последователно се отпуска и става все по-малко привлекателно под зловредното влияние на гените и гравитацията.
Колкото до прочувствената и интелектуалната страна на нещата… е, желае ми се да имам вяра, че възрастта дава някои преимущества, които компенсират бавния крах на телесната ни обвивка. И в този момент, когато още веднъж съм тук, ясно виждам, че това е по този начин. Докато ходя назад към антрето, споменът за Алекс, който бях в миналото, ме кара да се засмея. И да се усещам неудобно от това тринайсетгодишно мое „ аз “ – погълнато от себе си и доста досадно.
Отварям вратата на „ долапа “ – както обичах да назовавам стаята, която обитавах през това дълго и горещо лято преди 10 години. Посягам да светна и съзнавам, че не съм подценявал дребните ѝ размери – в действителност стаята сякаш се е смалила още повече. Влизам с целия си 185-сантиметров растеж и се чудя дали, в случай че затворя вратата и легна, ще би трябвало да провися краката си през прозорчето, все едно съм Алиса в Страната на чудесата.
Поглеждам към лавиците от двете страни на този клаустрофобичен проход и виждам, че книгите, които толкоз усърдно подреждах по азбучен ред, са към момента там. Инстинктивно вземам една – „ Награди и феи “ от Ръдиард Киплинг, и препрочитам, с цел да намеря известната поема в нея. Докато чета стиховете на „ Ако “ – мъдрите думи на татко до неговия наследник, ми се доплаква за юношата, който бях тогава, обезверено копнеещ да откри татко. А когато го откри, да осъзнае, че към този момент има подобен.
Когато връщам Ръдиард на мястото му, виждам до него брошура с твърда корица. Това е дневникът, който майка ми ми подари за Коледа няколко месеца преди първото ми идване в „ Пандора “. Всеки ден в продължение на седем месеца пишех в него прилежно, а като се знам какъв бях тогава – и бомбастично. Като всички на тази възраст имах вяра, че концепциите и възприятията ми са неповторими и революционни – че различен преди мен не бе мислил по този начин.
Поклащам тъжно глава и като дъртак тъгувам при загатна за наивността си. Не бях взел със себе си дневника, когато се прибрахме в Англия след това дълго лято в „ Пандора “. И не щеш ли 10 години по-късно още веднъж го държа във към този момент порасналите си ръце. Мемоарите от последните няколко месеца на живота ми като дете, преди да бъда заставен да порасна.
Вземам дневника и излизам от стаята, с цел да се кача горе. Докато вървя из тъмния задушен кулоар, без още да съм решил в коя стая да се установя по време на престоя си тук, поемам дъх надълбоко и потеглям към нейната стая. Събрал цялата си храброст, разтварям вратата. Сигурно си фантазирам – няма по какъв начин да не е по този начин, въпреки всичко са минали 10 години – само че съм уверен, че дочувам аромата на парфюма, който тя носеше някога…
Бързо затварям вратата, към момента некадърен да се изправя пред спомените, които като от кутията на Пандора са подготвени да ме връхлетят от всяка стая, и се отдръпвам на долния етаж. Навън е непроницаем мрак. Поглеждам си часовника, прибавям два часа разлика и съзнавам, че тук към този момент е съвсем девет – а празният ми корем ръмжи от апетит.
Разтоварвам колата и прибирам покупките от селското магазинче в кухненския килер, след това вземам малко самун, сирене и една доста топла бира и излизам на терасата. Седя, заобиколен от тишина, чиято непорочност единствено понякога прекъсва по някоя сънлива цикада, и се запитвам дали бе добра концепция да дойде два дни преди другите. Все отново самовглъбеността ми е компетентност – дотолкоз, че неотдавна някой ми предложи да се занимавам с това професионално. Е, най-малко тази мисъл ме кара да се засмея.
За да се разсея, разтварям дневника си на първа страница, където написа:
Скъпи Алекс, честита Коледа! Постарай се да водиш този дневник постоянно. Сигурно ще ти е забавно да го прочетеш, когато пораснеш.
С доста любов,
мама
– Е, мамо, да се надяваме, че си права – ухилвам се тъжно, до момента в който препрочитам страниците със самомнителна прозаичност и стигам до началото на юли. И на мъждивата светлина на крушката, увиснала над главата ми от тавана на перголата, стартирам да чета.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ